Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.04.2013 15:41 - Турция – Израел: подизпълнители на американското “преформатиране"
Автор: krutata Категория: Политика   
Прочетен: 940 Коментари: 0 Гласове:
1




image

 

“Израелците обичат Турция – пише на плаката на една от туристическите агенции  в Тел Авив. Туроператорите са пълни с оптимизъм и се надяват, че курортите на турската Анталия ще се напълнят отново с израелски туристи, както преди само четири години. Нали “Биби” Нетаняху поднесе извиненията си на турския премиер Ердоган, а той ги прие. Западните медии казват, че посещението на Барак Обама в Близкия изток може да се смята за успешно, дори само заради примирието между Турция и Израел. Двете мощни и влиятелни държави в региона отново се сближават и са готови за съвместни политически ходове по минираното поле на близкоизточното преформатиране. Но доколко здрави ще бъдат техните отношения след серията взаимни демарши? Накъде ще бъдат обърнати техните съвместни усилия? Ето въпросите, правилните отговори на които ще определят ситуацията в Близкия изток, в “шиитския полумесец” на Голям Иран и в пост съветските Централна Азия и Задкавказието.

Ерата на сърдечното съгласие преди Ердоган

Турция беше първата мюсюлманска страна, която призна Израел през 1949 година. Анкара като преден пост на НАТО в региона и Тел Авив като силова противотежест на “арабския социализъм” — двете страни бяха обречени на съюз. Още повече, че това отговаряше на интересите и на техния главен стратегически съюзник — САЩ. Фактът на партньорството и общите интереси беше скрепен с договор, а по-точно — с протокола от 1958 година,   който подписаха премиер-министърът на Турция Аднан Мендерес и легендарният Давид Бен Гурион. Документът предвиждаше най-широко сътрудничество във военната и икономическата област, а допълнителен меморандум обявяваше тяхната съвместна борба с екстремизма – (под което тогава се подразбираше дейността на  палестинците и турските кюрди) и за противопоставяне на “разширяващото се съветско влияние”.

Революцията в Иран през 1979 година само засили този съюз. За Анкара и Тел Авив се появи напълно сериозен общ геополитически противник. Неговото засилване заплашваше интересите на двете страни, а нищо не сплотява повече от съюза  против някой конкретен враг. Революцията в Иран създаде някаква обща заплаха, пред която елитите на двете страни се обединиха, а във възникващия алианс се появи вътрешна динамика, подтиквана от външната заплаха.

През  1991 година, когато студената война отиваше към своя край, Турция и Израел издигнаха дипломатическите отношения на държавите си на равнище посланици. След пет години беше сключено пълномащабно военно споразумение между двете страни. Освен доставките на израелска военна техника за Анкара и модернизирането на турските военни самолети в Израел,  споразумението предвиждаше: създаването на обединена група за военностратегически изследвания, обучение на турски офицери в Израел, обмен на разузнавателна информация. С отделни параграфи в споразумението се предвиждаше: провеждането на съвместни сухопътни, военноморски и военновъздушни маневри, тренировъчни полети на турски самолети в израелското небе и съответно на израелски – в турското. Споразумението беше подписано през периода на първия премиерски мандат на Бенямин Нетаняху и досега се разглежда като един от най-сериозните дипломатически успехи на Израел.

Последствията от този договор не се изчерпваха само с военната сфера. Неговото реализиране водеше към възникването на тясна връзка между политическите, военните и разузнавателните елити на двете страни, към изработването на общо виждане за едни или други външни заплахи, към геополитическия баланс в региона. Не по-малко важен елемент в този контекст е свързан с произраелското лоби в САЩ и неговите възможности. Сближаването на Тел Авив позволяваше на Анкара да използва възможностите на това лоби, което скоро донесе доста осезаеми плодове. Именно благодарение на усилията на израелското лоби в САЩ бяха създадени препятствия за проекта за резолюция на Конгреса, свързана с признаването на геноцида над арменския народ, вече подготвена под натиска на арменското лоби.

През 1997 година се проведоха посещения на министъра на отбраната на Израел Ицхак Мордехай в Турция и на министъра на отбраната на Турция  Туран Таян в Израел. Седмица след посещението на турския министър за среща с И. Мордехай пристигна началникът на Генералния щаб на Турция генерал Чевик Бир, съпроводен от 23 офицери. В началото на  януари 1998 година се проведоха първите съвместни военноморски маневри на Израел, Турция и САЩ под названието “Надеждна русалка”.

Военното сътрудничество даде тласък и за развитието на икономическите отношения между двете страни. На 28 август 1996 година беше  подписан договор за сътрудничество в областта на отбранителната промишленост. А през 1998 годи по време на посещението на премиер министъра на Турция Месут Йълмаз в Израел беше сключен договор за  свободна търговия.

Тази екскурзия в историята на отношенията между Тел Авив и Анкара през епохата на студената война е необходима, за да се разбере, че сърдечните отношения между двете страни и тяхното  партньорство по начало подразбираха наличието на външен враг – СССР/Русия, Сирия, Иран. Съответно, това партньорство в пълна степен отговаряше на интересите на САЩ в региона, нещо повече, (нека да наричаме нещата с истинските им имена), беше инструмент на тяхната политика и затова се ползваше с тяхното внимание  и подкрепа. Външно САЩ играеха посредническа роля в укрепването на алианса, но всъщност именно американските интереси в региона създаваха фундамента на турско-израелското партньорство.

Впрочем, антисирийската и антииранската насоченост на този алианса не  беше тайна за никого. И другите съюзници на САЩ в региона се отнасяха към този факт повече от одобрително. Когато на съвещание на Лигата на арабските държави Сирия, която усети още през онези години агресивния потенциал на алианса, направи предложение да се приеме резолюция, осъждаща турско-израелското военно сътрудничество, то нейната инициатива не беше просто отклонена. Представителите на Йордания и Оман изразиха мнение, че алиансът Анкара-Тел Авив не представлява опасност за арабския свят. Впрочем, това не учуди кой знае колко никого. Петролните монархии от Залива и йорданският крал Абдула Втори просто за пореден път показаха,  че интересите на САЩ за тях са по-важни от въпроса за Палестина и Йерусалим.

Ердоган в търсене на нулата

Веднага след като през 2002 година “Партията на справедливостта и развитието” остана еднолично на власт, външната политика на Анкара започна да напомня някакви хаотични тикове,  които официално се наричаха “нула проблеми със съседите”, “максимална консолидация”, “ритмична дипломация”. Но този хаос и безпорядъчни връзки имаха своя вътрешна логика. Членството в НАТО и влизането в ЕС бяха стратегически приоритети на турските политически елити и си остават такива и днес. Въпросът за Ердоган и ръководството на ПСР се състоеше в друго – как да си повишат статута на външнополитическата арена, да станат “специален партньор” в очите на Запада и при това да не загубят подкрепа вътре в страната.

Ислямските ценности, за които говорят лидерите на ПСР представляват само инструмент, който си е избрал  Ердоган за придобиването на “специален статут за Турция”. Това е отговор на ръста на национализма в страната, на стремежа на политическите елити на Турция към регионално доминиране и лидерство в тюркския свят. Ако внимателно се анализират действията на Анкара, то се създава впечатление, че Ердоган и Давутоглу са избрали във външната политика ролята на вечния модератор” и “постоянния посредник. Това може и да е печеливша позиция, но тя е печеливша само на къси разстояния. Стремейки се да получи максимални бонуси в очите на ислямския свят, Ердоган предпочете твърда позиция по отношение на Израел, което неизбежно водеше към криза в отношенията и, както скоро се оказа, сериозно намаляваше възможностите за турски дипломатически маневри. Първата криза в турско-израелските отношения беше свързана с това, че Анкара, за да подобри престижа си в очите на ислямисткия електорат през февруари 2006 година стана първата страна, в която направи посещение победилият на изборите в Палестина лидер на ХАМАС Халед Машал. Резултатът от кризата беше, че израелското лоби изцяло отказа поддръжката си за новото ръководство на Турция.

Но това беше само началото. Преговорите между Израел и Сирия при посредничеството на Турция през 2007 година имаха всички шансове да станат опора на процеса на мирно урегулиране в Близкия изток. Турция успешно изпълняваше посреднически функции между страните и изглеждаше, че до заветната цел на Анкара – да се ползва със специално уважения и да има възможност да решава най-важните проблеми на региона, остава една ръка разстояние. Но приближаващите успешен край преговори бяха прекъснати от операцията “Излято олово”, която започна на 27 декември 2008 година Тел Авив в сектора Газа. Тъй като операцията започна веднага след посещението на премиер министъра на Израел Ехуд Олмерт в Анкара, Турция се почувства излъгана. В действителност започна разплата за едностранното излизане от турско-израелския алианс.

Също толкова неуспешни бяха и опитите на Анкара да изиграе специална роля в диалога между Запада и Иран по повод ядрената програма на последния. Анкара подчертаваше значението на партньорските отношения с Иран, демонстративно говореше, че не подкрепя едностранните  санкции по отношение на ислямската република, въведени от Вашингтон през януари 2012 година. Ердоган говореше за правото на Иран за мирен атом, Ахмед Давутоглу заявяваше, че “ние няма да позволим на никого да забие клин между нас (Иран и Турция)”. Но едновременно с тази риторика Турция търсеше партньори да замести внасяните от Иран енергоресурси, а министърът на енергетиката Танер Йълдъз постоянно подчертаваше необходимостта  от разширяване на вноса на енергоресурси от Саудитска Арабия, Либия и особено от Азербайджан.

Подобна непоследователност се проявяваше във всичко. Ръководството на Турция се опитваше да установи “специални отношения” с арабските монархии, а буквално след ден Ердоган заявяваше, че него го притеснява излишната външнополитическа активност на монархиите от Залива и го тревожи излизащата оттам експанзия на уахабизма. Но ето един интересен момент: даже ако не се обръща внимание на това, че сегашният президент на Турция А. Гюл е работил осем години като икономически съветник в Ислямската банка за развитие в Джеда (Кралство Саудитска Арабия), а редица влиятелни  днес в Турция политици имат много  тесни връзки с Кралството, то ежегодните траншове от “зелени пари” в Турция от монархиите от Залива в размер на $6 до $12 милиарда са факт, който кара да се отнасяме достатъчно скептично към антисаудитската риторика на турските политически лидери.

Тази непоследователност беше прекалено очевидна, за да остане безнаказана. “Специалният диалог” с Техеран не се получи, както не можа да се постигне  с Ер Рияд и Доха пълноценно споразумение за Сирия и нейното “пост-асадовско” подреждане. А Тел Авив, който и без това винаги  има едно на ум, който във всякакви съюзи и алианси се стреми да реализира преди всичко своите интереси, реши, че няколко публични плесници изобщо няма да навредят на Ердоган. В резултат  -  нов кръг на кризата в двустранните отношения: скандалът в Давос-2009, историята с “Флотилията на мира” и така нататък. Впрочем, тези събития са достатъчно пълно описани, за да ги преразказваме отново. По-важно е това, че при всички обрати на  отношенията и публичните скандали алиансът продължаваше да съществува, макар и в по-малко забележима за широката публика форма.

Обама – помирителя 

 

 

Впечатленията от успешната дейност на Обама в ролята на миротворец и помирител на Анкара и Тел Авив  от “епохалните извинения на Израелсе развалят от няколко обстоятелства. На официално равнище  – да, Анкара и Тел Авив си разменяха остри декларации. На битово – да, съществуваше  напрежение, даже беше снет забележителния филм “Долината на вълците. Палестина” с блестящия Неджати Шашмаз. Обаче икономическите отношения между двете страни през този период… се развиват успешно. Ако се погледне динамиката, то за първите 10 месеца на 2010 година (точно в годината на  инцидента с “Мави Мармара”) вносът от  Турция в Израел се е увеличил с 18%, а израелският експорт в Турция е скочил с 29%. Гледаме 2011 година. По данни на израелския Института по експорта, от януари – до август търговията между Израел и Турция се е увеличила с още 26%, достигайки 2,8 милиарда долара, а импортът от Турция се е увеличил през посочения период средно с 23%. Къде има тук сериозно влошаване на отношенията?

Да, правителството на Ердоган за известно време замрази държавните поръчки с Израел за отбранителната промишленост. Израел от своя страна реши да не връща на  Турция 5 безпилотни летателни апарата (БЛА) Heron, на които трябваше да бъдат сменени  двигателите, а също така отказаха да доставят ракети Барак-8 и реактивни бронекомплекти за танковете М-60. Беше спряна модернизацията на четирите самолета АУАКС, закупени за Турция от САЩ, на които израелската  IAI-Elta трябваше да постави програмна система за поддръжка на стойност 25 милиона долара. Но след това, когато общественото вълнение затихна, военнотехническото сътрудничество отново започна да влиза в предишното русло, а сътрудничеството на специалните служби изобщо не е спирало.

Създава се впечатлението, че публичното изостряне на отношенията с Израел, (което направи Ердоган), е било пресметнато за  вътрешнополитически ефект, било е така да се каже, “явление за вътрешна употреба”! Реално отношенията с Израел оставаха извънредно важни за Турция, особено като се имат предвид нейните дългосрочни интереси. И демонстративните стъпки на Ердоган, макар че бяха възприети с одобрение от част от турското общество,  те не увеличиха съгласието между турските политически елити.

Скъсването на отношенията с Израел не даваше на Турция никакви външнополитически и икономически предимства, разрушаваше  балансът в отношенията със съседите по региона, отслабваше позициите на Анкара на преговорите със Саудитска Арабия и Катар. Друго нещо е, че Ердоган трябваше да излезе от тази ситуация с по-малка загуба на авторите. Затова и публичният “акт на помиряванебеше раздут от медиите като събитие едва ли не със световно значение.

Същността на състоялото се помирение при посредничеството на Обама се състоеше в това, че пред световната общественост триото Вашингтон – Анкара – Тел Авив разигра спектакъл. Вашингтон игра като посредник, демонстрирайки своето влияние върху две ключови страни от региона, което малко намали критиката на близкоизточната политика на сегашната администрация вътре в страната. Израел се показа като държава, способна на компромис, в нежелание за постигането на какъвто го обвинява целият свят. Ердоган едва ли не си спечели лаври на “национален герой на тюркския свят”.

А в резултат  – алиансът е възстановен официално, готов за решаване на поставените от Вашингтон задачи в региона и съседните му  пространства. Освен това, сега и на Анкара, и на Тел Авив ще им бъде по-лесно да обясняват на обществеността в своите страни съвместните стъпки и в Леванта, около Иран, в Кавказ и в Централна Азия.

Иран, Русия и новият стар алианс

За какво на САЩ им потрябва новия  алианс е достатъчно очевидно. В какво е същността на предприетото от Вашингтон “преформатиране“, десетгодишният юбилей на което регионът ще “празнува” през тази година? Идването на власт в държавите от Близкия изток  (и не само) на онези политически елити, които се създадоха в резултат от “националните модернизации”, които смятат западният път на развитие единствено възможен, а “обществото на потреблението” – за идеал, (е  може би с известно отклонение по посока на местната специфика).

Но реализирането на този план се сблъска със значителни трудности, Вашингтон откровено подцени влиянието на Исляма и надцени  привлекателността на “западния начин на живот” за населението на държавите от региона. Засега властта се завладява от “ислямските традиционалисти”. През годините на борба с тях на режимите, които в една или друга степен бяха поддържани от Вашингтон, те се оформиха като гъвкава политическа структура, ползваща се с подкрепа и авторитет сред населението, способна да действа в условията на “управляем хаос“. Но в Белия дом не губят оптимизма си, като при това разсъждават логично, че всичко тече, всичко се променя, след  пет години “пролетната пяна” постепенно ще спадне и на власт ще дойдат проамерикански елити.

Засега пред Вашингтон стои проблема за използването на “запалителния материал“, онези, които Западът най-напред отгледа, а сега “не ги признава”, наричайки ги “ислямисти” и “терористи”. Накъде да се насочи недоволството на “умерените”? Само в идеята за Ал Кудс за връщането на Ерусалим. Политическата борба около този въпрос продължава вече 65 години и може да продължи още толкова, ако САЩ и Запада като  цяло успеят да запазят военнополитическия баланс между “обновените от арабската пролет” държави и алианса Турция-Израел. Ако се разгледа историята на подкрепата от арабските страни на Палестинското съпротивително движение, то нищо кой знае колко сложно няма в тази задача. И на Анкара тук е се определя ролята на инициатор на новия мирен процес, като се има предвид вече съществуващия опит и създадените в палестинската среда връзки.

На Израел и Турция предстои също и “работа” в Сирия. Според представите на вашингтонските анализатори  техните съвместни действия трябва: първо, да не допуснат превръщането на крайграничните райони в “диви земи” левантийският вариант на Сомалия. Второ, да направят всичко, за да не се окажат Ер Рияд и Катар сред онези,  които ще получат от победата в Сирия максимални бонуси. И трето, максимално да отслабят и са премахнат от политическата арена на Леванта Хизбула.

Освен това Вашингтон разчита, че със съвместните турско-израелски усилия “умерените” ще бъдат въвлечени в подгряваното отвън сунитско-шиитско противоборство, в борбата с увеличаването на значението на Иран като регионална държава. Ислямската република беше и си остава основен противник на алианса в региона, а съчетанието на израелските заплахи и турските “меки методи” съществено разширява неговите възможности за оказване на натиск върху Техеран.

Ако пък говорим не за “умерените”, а за “непримиримите”, то те ще бъдат задействани в експанзията на “агресивния Ислям” в “шиитския полумесец”, в Кавказ, в Централна Азия. И с тази си страна израелско-турският алианс е насочен против Русия. Съвместните действия на Турция и Израел вече са осигурили антируската и антииранската ориентация на Азербайджан. Но това не е крайната точка. В перспектива е  новата, прозападна конфигурация в Южен Кавказ. Резултатите от завършилото вчера посещение на Ердоган в Киргизстан също ни кара да се замислим сериозно. Проруският елит в Бишкек не е толкова силен, както обикновено е прието да си представят в Москва, а политическите, икономическите и културните позиции на Турция в Киргизстан още сега са по-силни от руските.

За Москва и Техеран е дошло време да се замислят за своето отношение към израелско-турския алианс и евентуалната му стратегия. Този алианс е инструмент на САЩ, своеобразна форма на политически аутсорсинг за работа в регионите. Но неговият приложен характер само увеличава количеството на предизвикателствата за външната политика на страните, против които той е насочен.

Автор: Икрам Нур Шабири





Гласувай:
1


Вълнообразно


Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: krutata
Категория: Политика
Прочетен: 562138
Постинги: 263
Коментари: 188
Гласове: 211
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031