Турската армия през цялото време на съществуване на Турската Република е имала значителни привилегии и беше неразделна част от политическата система на страната. Повечето руски и чуждестранни изследователи споделят мнението, че армията винаги е играла ролята на гарант за запазването на кемалистката линия във вътрешната и външната политика на страната и защита на светските устои на държавата.
В началото на XXI век Турция тръгна по пътя на кардиналното преразглеждане на политическия режим в страната, на някои външнополитически приоритети, на преустройство на системата на вътрешнополитическите отношения. Тръгна процес на постепенно отстраняване на армията от политиката, армията започна да губи своите привилегии и своята независимост, като все повече се трансформира ефективен инструмент за провеждане на външната политика на управляващата партия. Забележителното е, че на фона на ставащите изменения, правителството на страната започна да разглежда укрепването на авторитета на Турция на международната арена в контекста на модернизацията и повишаването на боеспособността на армията. За целта Турция използва не само собствени ресурси, но и приема помощ от своите съюзници. Така например, разполагането на американския зенитно ракетен комплекс “Пейтриът” помогна за значително усилване на системата за ПВО и същевременно за укрепване на позициите на Турция в Близкия изток. В тази връзка в дневния ред влиза въпроса за перспективите за развитие на турската армия и нейната роля в живота на турското общество.
Трансформация на политическата роля на армията
Създаването на Турската Република през 1923 г. от маршал М.К. Ататюрк започна с идването на власт на военните. В продължение на десетилетия въоръжените сили на страната не само осигуряваха сигурността на Турция, но и оставаха гарант за спазване на светските принципи в провеждането на външната и вътрешната политика на страната. До идването на власт на Партията на справедливостта и развитието (ПСР) нито една политическа партия, имаща ислямска насоченост и способстваща за укрепването на политическия ислям в страната, не можеше да разчита на дълъг престой във властта. Още при първите признаци за нарушаване на светските основи на държавата, армията пряко или косвено допринасяше за отстраняване на тази партия от власт или за пълното й закриване. През 2002 г. ПСР успя да победи на парламентарните избори благодарение на своята обмислена икономическа програма. При това ПСР се позиционираше не като проислямска, а като консервативно-демократична партия, сравнявайки себе си с европейските христян-демократични съюзи. Благодарение на провеждането на успешна икономическа политика и отсъствието в онзи момент на ясна проислямска линия, ПСР успя безпрепятствено да спечели парламентарните избори през 2007 г.
До 2008 година, тоест до времето, когато започна активно съдопроизводство против представителите както на опозиционните сили, така и на военната върхушка, армията беше привилегирован регулатор на вътрешнополитическия процес в страната. Всичко се промени с началото на делото “Ергенекон” (“Прародина”), когато през страната премина вълна от арести на бивши и действащи военни, интелигенция, журналисти — онези, които уж били въвлечени в заговор против правителството.
И досега съдебният процес по делото “Ергенекон” не е наближил до своето завършване, обаче подобен процес по делото “Бальоз” (“Чук”) завърши в полза на управляващата партия. Понастоящем се извършва разследване по делото за “28 февруари” и има сериозни основания да се предполага, че то също няма да завърши в полза на обвиняемите.
Провеждането на съдебни процеси по обвинение на представители на въоръжените сили в подготовка на военен преврат против управляващата партия, доведе до пълното отстраняване на армията от политиката и укрепи позициите на ПСР. В условията на слабост на опозиционното движение армията оставаше единственият сериозен политически актьор, който, макар и неявно, но достатъчно ефективно, регулираше вътрешнополитическия курс на Турция.
На фона на ставащите изменения, правителството на страната започна да разглежда укрепването на авторитета на Турция на международната арена в контекста на модернизацията и повишаването на боеспособността на армията. За целта Турция използва не само собствени ресурси, но и приема помощ от своите съюзници.
ПСР успя да отстрани главния си съперник благодарение на предпазливия подход по този въпрос. Без да афишира истинските си намерения, от 2007 г. партията провежда курс към внасяне на изменения в конституцията на страната. Поправките, които бяха одобрени в резултат на провеждане на народния референдум през 2010 г., значително ограничиха участието на армията в политическия процес. В частност, беше намалена ролята на военните трибунали и лишени от неприкосновеност от съдебно преследване участниците в преврата през 1980 г. Следващата стъпка по пътя на законодателното отстраняване от политиката на представители на военните структури може да стане изменението на Член 35 от Вътрешния устав на въоръжените сили на Турция, който определя основната цел на въоръжените сили на страната като “запазване и защита на Турската Република”. За това в началото на октомври 2012 г. заяви вицепремиерът Бекир Боздаг. По същество, на основание именно на този член бяха извършени превратите през 1960, 1971 и 1980 г.
Сериозна победа на ПСР на правното поприще стана приемането през 2010 г. на новия “Политически документ за националната сигурност на страната” или “Червената книга“. В този документ, който наричат още “секретната конституция”, се съдържа стратегията за националната сигурност на държавата, определят се основните предизвикателства и заплахи за страната. Още през 2005 година с изготвянето на този документ фактически се занимаваха въоръжените сили на страната и именно тяхната позиция беше записана в него. В 2010 година това задължение беше възложено на граждански лица, и в частност на министъра на външните работи на Турция Ахмет Давутоглу. Затова не е чудно, че като един от основните приоритети на държавата беше посочено създаването на пояс на сигурност около Турция.
Наред със законодателните и съдебните инициативи, Партията на справедливостта и развитието се стреми да измени системата за обучение на младите войници и офицери, за да отстранят напълно заплахата от държавни преврати. Във военните учебни заведения обучението се провежда на основата на кемалистките принципи, които подразбират запазването на светския характер на държавата. През октомври 2012 г. министърът на образованието Омер Динчер се изказа в подкрепа на идеята за демократизация на военните училища и въвеждане на основите на исляма в програмата за обучения на младите военни. Тази дейност на ПСР е насочена към пълно отстраняване на военните от политиката и безпрепятственото осъществяване на новата идеология на Турция, а именно умерения ислям.
По този начин става очевидно, че правителството на Турция осъществява комплексен подход към решаването на проблема за намесата на военните в политическата сфера. За армията вече е сложно да си върне загубеното доверие на обществеността и да възстанови своя авторитет, затова възможността за връщане на военните в политиката чрез извършване на държавен преврат изглежда крайно малко вероятна.
Турската армия в международен контекст
На фона на продължаващия процес на отстраняване на армията от политиката на международната арена, авторитетът на въоръжените сили на Турция напротив – расте. Турция започва все по-активно да участва в миротворчески операции под егидата на НАТО и ООН, да демонстрира своите бойни възможности и политически амбиции. Турция беше привлечена в миротворчески операции на ООН в Либерия, Кот д’Ивоар, Хаити; военните операции на НАТО в Афганистан и Косово. Понастоящем Турция влиза сред 15-те страни, които предоставят най-значителните полицейски сили за участие в операциите по поддържане на мира и стабилността.
С настъпването на “арабската пролет” в Близкия изток и Северна Африка, Турция получи реална възможност да заеме положението на регионален лидер. Такива големи и влиятелни регионални държави като Египет и Либия бяха дестабилизирани и станаха арена за противопоставяне на вътрешни и външни политически сили. Иран се намираше и досега се намира в обсадно положение. От една страна, освен Сирия, той няма други съюзници в региона, а от друга — икономическите санкции ограничават неговите възможности за провеждане на активен външнополитически курс. В тези условия Турция, като изрази подкрепа за опозиционните сили в арабските страни, доста бързо стана регионален “герой”. Обаче турското ръководство разбираше, че в случай на започване на въоръжен конфликт в региона с участието на чуждестранни сили, всичките лаври от победата ще бъдат за победителите, а самата Турция няма да получи нищо — и нещо повече, ще престане да влияе на регионалната ситуация.
Затова Анкара смени външнополитическия курс и заложи на демонстрирането на своя военен потенциал пред целия свят, като по същество направи заявка за ключовата роля на нейните въоръжени сили в процеса на формиране на новите реалии в региона. Военната база на НАТО в Измир стана команден център за водене на либийската операция на НАТО и плацдарм, от който бойните самолети се отправяха за извършване на бомбардировки.
В настоящия момент цялото внимание е приковано към Сирия. Изявленията на западни политици за наличието в тази страна на химическо оръжие правят реална заплахата от чуждестранна интервенция. Ситуацията се влошава от нарастващата нестабилност по турско-сирийската граница, възникнала след като един от сирийските снаряди падна на територията на Турция, ставайки причина за смъртта на няколко души. Турция реагира с незабавна мобилизация на различни родове войски по границата със Сирия, бомбардировки на Дамаск и съседните територии.
Заслужава да се отбележи, че още преди този инцидент на турско-сирийската граница ставаха престрелки, които можеше да са инициирани от сирийски кюрди. По време на конфликта в съседната страна, Турция неведнъж призоваваше международната общност да създаде в северната част на Сирия така наречената “буферна зона за сигурност”, в която военни действия няма да се водят, но затова пък ще бъдат настанени сирийските бежанци, които Турция е принудена да приема на своя територия. Затова падането на сирийски снаряд даде на управляващата партия удобен повод за ескалация на конфликта между Турция и Сирия. Но и тук не всичко е толкова просто.
В настоящия момент Турция използва сътрудничеството в рамките на НАТО за реализиране на собствените си интереси. Тоест засега и Турция, и САЩ са заинтересувани от свалянето на Башар Асад, те ще действат заедно. При това нито за Турция, нито за САЩ, нито за силите на НАТО не е изгодно да започват пълномащабни военни действия против сирийското правителство или да провеждат военна операция по примера на либийската, която предизвика много остра критика от алианса. Друго нещо е да се поддържа ситуацията на неопределеност на границата, която Турция може да използва, за да демонстрира с пълна сила военната си мощ и да привлече към себе си вниманието на НАТО. За НАТО това е изгодно, тъй като в момента САЩ не притежават достатъчни възможности и желание да водят военни действия в Сирия, намесвайки се във вътрешнополитическия сирийски конфликт. Присъствието на Турция в региона и нейното участие в сирийския конфликт може да помогне на НАТО да реши този проблем с чужди ръце. През февруари 2012 г. министърът на външните работи на Турция Ахмет Давутоглу заяви, че „НАТО провежда политика за установяване на мира и сигурност в Близкия изток и Турция ще поддържа с всички сили тази инициатива”. Тоест, в Близкия изток Турция действа като съюзник и изразител на интересите на НАТО, което съответства на нейните собствени цели.
В настоящия момент началото на военното нахлуване в Сирия е отложено благодарение на усилията на Русия и Китай. Русия, както и Турция, се стреми да укрепи позициите си в региона, не с помощта на военна сила, а изключително с дипломатически ресурси. Москва реагира отрицателно на решението на Турция да разположи по границата със Сирия зенитноракетни комплекси “Пейтриът”, които НАТО планира да развърне през 2013 година. Русия нееднократно призоваваше Турция към начало на пряк диалог с Дамаск, обаче Турция отказваше да възстанови отношенията си с администрацията на Башар Асад, при това открито обявявайки подкрепата си за сирийските опозиционери. Посещението на президента на Русия В. Путин в Турци в началото на декември 2012 г. трябваше да помогне да се изработи общо виждане на ръководствата на двете страни по сирийския проблем. Обаче страните така и не можаха да изработят общ подход към постигането на главната цел — стабилизацията на ситуацията в Сирия. По сирийския въпрос – и Турция, и Русия заеха принципни позиции, затова в случай на поддържане на подобно статукво нашите страни няма да могат да постигнат консенсус по този проблем.
В този случай турската армия действа изключително като инструмент за провеждането на нов външнополитически курс на страната, който официално не е обявен, но активно се реализира на практика. Турция все повече се отдалечава от своя имидж на мирна държава, залагайки на военната сила и мощ подобно на своя най-близък съюзник САЩ.
Модернизацията на турската армия
Сирийският сценарий може да се окаже за Турция проверка на лоялността към НАТО и САЩ. За Турция се появи шанс да докаже, че сътрудничеството с НАТО за нея е абсолютен приоритет, включително и над нейните собствени външнополитически стремежи, а също така да демонстрира своя военен потенциал. А за това е необходима боеспособна и модернизирана армия.
Към 2012 г. турските въоръжени сили наброяваха около 700 000 души — по численост армията на страната заема второ място в НАТО след САЩ и шесто място в света. Въпреки това, проблемът на турската армия е в недостига на достатъчно количество модернизирано въоръжение.
Понастоящем значителна част от въоръжението, което има в свое разпореждане турската армия, е закупено в САЩ и Израел, при това се налага Турция да закупува някои видове въоръжение изцяло от чужбина. Обаче Анкара не е заинтересувана от превъоръжаването и модернизирането на армията си посредством закупуване на чуждестранна техники. Пръв приоритет за Турция е развитието на собствен военнопромишлен комплекс. В началото на 2012 г. Департаментът на отбранителната промишленост към министерството на отбраната на Турция представи план за развитието на ВПК до 2016 г. Според този план, до 2016 г. Турция възнамерява да влезе десятката на страните с най-голяма национална отбранителна промишленост.
Още сега Турция активно разработва собствен безпилотен летателен апарат “АНКА“, който се планира за серийно производство през 2013 г. През ноември 2012 г. беше подписано споразумение за доставката на 10 такива безпилотници от Турция в Египет. Също през 2013 г. ще започне серийното производство на турския ударен вертолет Т-129.
През декември 2012 година в Китай беше изстрелян турския спътник “Гьоктюрк-2″, който предава на командния пункт изображения от целия свят, а в края на октомври 2012 г. на изложбата на въоръжение вън Вашингтон, Турция представи своята нова ракета “Джирит”. Характерна особеност на тази ракета е, че е снабдена с лазерна глава за самонасочване, която практически няма аналози в света.
На 15 ноември 2012 г. компанията “Отокар”, принадлежаща на холдинга “Коч”, представи първия боен танк, разработен и монтиран в Турция. Благодарение на прицела с висока точност този танк може с голяма ефективност да поразява даже движещи се цели. Наред с това танкът е оборудван със специална защита на екипажа от химическо, биологично и ядрено оръжие.
В рамките на програмата за модернизация на въоръжените сили се разработва турска карабина “Мехметчик-2″. През юли 2012 г. стана известно, че Турция е започнала да разработва програма за производство на балистични ракети, способни да поразяват цели на разстояние до 2500 км. Активно се развиват в Турция и проекти за създаване на собствени бойни корвети, подводници, самолетоносач и изтребител.
И все пак НАТО продължава да играе важна роля в процеса на модернизация на турската армия. Американските изтребители-бомбардировачи Ф-16, които представляват основата на ударната мощ на турските ВВС, бяха задействани при бомбардировките в Сирия през октомври 2012 г. и на територията на Северен Ирак. Сглобените в САЩ вертолети на корпорацията “Сикорски Еъркрафт” постоянно осигуряват прикритие от въздуха при провеждане на бойни операции против кюрдите в източната част на страната. Положително е решен въпросът за разполагането на турско-сирийската граница на зенитноракетни комплекси на НАТО “Пейтриът”.
Очевидно е , че Турция се стреми към модернизиране на нейните въоръжени сили чрез развитие на собствен ВПК. Множеството проекти в сферата на разработването на въоръжения, които Турция реализира ефективно по едно и също време, са добър показател за перспективите на националния ВПК, който след няколко десетилетия ще може по някои видове въоръжение да бъде конкурент на Запада. И все пак засега Турция е принудена да закупува чуждестранно оръжие и бойна техника, — преди всичко това засяга артилерията, — които дава осезателен принос в засилването на въоръжените сили на страната.
В заключение може да се каже, че процесът на трансформация на вътрешнополитическата и външнополитическата роля на турската армия върви с пълен ход. След известно време армията ще бъде напълно лишена от възможност да участва във вътрешнополитическия процес. От друга страна, значението на турските въоръжени сили за провеждането на международните миротворчески и бойни операции, включително и извън региона, ще се увеличава. Наред това ще се провежда активна модернизация на турските въоръжени сили — както с помощта на развиването на собствен ВПК, така и със съдействието на НАТО.
Най-голямото безпокойство за страните от Близкия изток и за Русия предизвикват нарастващите външнополитически амбиции на управляващата партия. Конструктивният и новаторски външнополитически курс на Давутоглу (“нула проблеми със съседите”) от началото на “арабската пролет” претърпя значителна трансформация и от съзидателен се превърна в агресивен. Във външната политика на Турция настъпи ключова промяна — от страна, която само претендираше за регионално лидерство, Турция се превърна във водеща регионална държава. Министърът на външните работи Давутоглу неведнъж заявяваше, че Турция и в бъдеще “ще върви начело в преобразованията в Близкия изток” и ще остане “повелител на новия Близък изток”. Сега за Турция е необходимо да укрепи тази си позиция в региона и освен това да я направи легитимна. Затова за Турция е толкова важно сътрудничеството с НАТО по сирийския въпрос. В случай на започване на военно нахлуване в Сирия, турската армия ще изиграе решаваща роля в провеждането на операцията и Турция ще стане “легитимен” повелител на Сирия и Близкия изток.
Що се отнася до отношенията с Русия, независимо от липсата на обща позиция по сирийския въпрос, те се развиват стабилно и се укрепват. И все пак по-нататъшната ориентация на Турция към НАТО и провеждането от нея на политика, която по-скоро дестабилизира региона, отколкото да носи мир, може съществено да усложни турско-руските отношения. Затова за Русия е толкова важно да привлича Турция към диалог и да възпрепятства силовото решаване на сирийския проблем.
