Може определено да се твърди, че в цялата си съвкупност като количествени и качествени характеристики настъпилата демографска катастрофа в Родината ни доведе до дисфункционалност в социално-икономическото и техно-иновационното развитие, т.е. съвременна България вече не може да прави редица продукти и производни, които тя създаваше само преди 25 години поради липса на хора, способни да ги правят, без да броим парите за оборудване. Казано по друг начин, нашата страна функционира във все по-тесен ракурс – технологически, икономически, интелектуален, а най-вече социален, именно заради недостиг на човешки ресурси в количествен и качествен смисъл. Това ни дава правото да твърдим, че става дума не за демографска криза, за каквато говорят редица други изследователи, а за демографска катастрофа.

• Непреки причини – застаряване, бедност, безработица, социални болести – въпиющо социално неравенство, разпад на семейството, отчайващо ниско равнище на социална сигурност, трансформация на системата от социални ценности, т.е. възприемане на постмодернисткия модел на свръхиндивидуализъм и свръхпотребителско съзнание;

за демографската катастрофа в България. Обикновено се казва, че основна причина е бедността. Несъмнено това е така, но трябва да се отбележат и няколко важни допълнителни момента. Не просто бедността, тъй като няма пряка връзка с дадено равнище на материално благосъстояние и раждаемост, макар такова да има по отношение на ранна смъртност. Става дума за тенденцията на т.нар. векторна бедност, т.е. посоката на развитие на бедността е нейното увеличаване във всяко следващо поколение. Означава, че децата стават по-бедни от родителите си и съответно техните деца са по-бедни от тях, и така по нарастващ вектор на бедност.

При това бедността следва да се разбира не само като ниско трудово  възнаграждение, а оттук и като жизнен стандарт в абсолютни цифри и в относително сравнение. Но бедността следва да се вижда и като отсъствие на социални ресурси. Т.е. българското общество обеднява и като социални възможности за професионална, гражданскаи обществена реализация. Тази „социална бедност“ е следствие от разрухата. Разруха, която дойде от  т.нар. реформи на прочутия преход, от корупцията, от периферийния и полуколониален модел на развитие, който бе изграден в България от тези т.нар. реформи. Като резултат - изчезнаха възможностите българите да реализират своя потенциал в полза на българското общество. В този смисъл ако направим сравнение на населението, живеещо с под 2 щ.д. на ден за периода 2005-2009 г. в България и в света, ще видим, че у нас това са само 7 % от населението, докато в света са 43 %. Въпреки това именно България е изпаднала в демографска катастрофа, докато при страни със значително по-нисък стандарт такъв процес не се наблюдава. Именно затова се осмеляваме да говорим, че става дума не просто за бедност, а за „векторна“ и „социална бедност“ като ключово звено в причинната верига, започваща безспорно със създадената след сюблимната дата 10 ноември 1989 г. неолиберална система на социално-икономическо възпроизводство.

Тези прогнози се правят на базата на линейната екстраполация, докато реалната динамика на комплексните системи, каквото е обществото, като правило се реализира като нелинеен процес. При него негативната тенденция се осъществява на основа на принципа на каскадния провал, т.е. сривът в една подсистема води до срив в следваща и следваща, и така до тоталния срив на цялата система. В този смисъл, ако не се изгради в най-скоро време позитивна алтернатива на тази трагична демографска картина в броено време от фаза „демографска катастрофа“, ще се навлезе в нова фаза – „демографски разпад“. С други думи - при влошените количествени и качествени характеристики на населението в България няма да може да се поддържа нормално социално-икономическо и държавно-политическо възпроизводство, което ще означава историческо небитие за българската държава и народ.